15 Септември 2009 г. 15 септември

 

 

“Първият школски звънец удари!”

“Отвориха се вратите на храма на знанието!”

………………………………….

 

     И днес посрещаме новата учебна година с клишета. Ама, толкова клиширано, че чак се замислям дали наистина нещо се е променило. Уплахата ми обаче се засилва с влизането в училищния двор. И там се приплъзваха още мнения по темата за униформите.

     И така на 15 септември имах шанса да бъда в училище, за да изживея наедно с трепета за ново начало и поредния ужас от безцелно, безсмислено и леко истерично говорене за морала в училище.

     Да има ли униформи?

     Да ходят ли с гол пъп и пийрсинг на училище?

     И още, и още…..

 

     На кого задаваме тези въпроси и къде търсим отговорите им?

     Истината е, че отговорите са около нас, в нас и от нас…

     Ето сюжета на първия учебен ден:

     Директорката: (понаедряла жена, на всеки може да се случи след 45 годишна възраст) в черен тоалет, еластичен, ликра, с едно голо рамо, с панталон с цепки до коленете, сребристи вериги около врата; монотонна, клиширана реч;

     Програмата: микрофония, неработещи микрофини- ужасно озвучаване; изпълнения на талантливите деца от училището- поп песни, фолклор, стихчета- всичко това без сюжет, без емоция, без истинска радост, без усещане за празник, с малко повече преиграна еуфория. (тук не просто критикувам- била съм и на доста по- добри детски празненства).

     Родителите: мнозинството от тях бяха дошли с дънки и маратонки, макар и маркови и скъпи, те не помогнаха и не показаха на всички ни и на детето, че този ден, че това място са по- специални.

     Децата: накичени с паяци (спайдърмен), twinx моделките, с дъки и маратонки, брандирани от- до с тв герои. За които посрещането на училищното знаме е най- малкото непонятно, да не кажа и комично. “Равнение на ляво” е команда, която децата дори и на разбраха, че ги касае. Знаете ли, не твърдя, че трябва да си военизираме децата, да забраним JETIX, да въведем униформи. Нищо не трябва да правим самоцелно. Ние трябва да сме убедени в своите каузи и да ги отстояваме.

     Как и какъв отговор да дадем на въпроса дали да има униформи, щом директорката е облечена в черен еластичен тоалет по- подходящ за 40 г. от завършването на гимназията; щом мама и тати са облечени така, както снощи, когато ходиха на ресторант; щом в училищния двор звучи Лили Иванова, а детето е облеченo като Хана Монтана, щом самите ние живеем в клишета и не можем да излезем от тях..

     Отношението на децата към училището е отношението към самите тях, към семейството, към живота. Говоренето по темата за поведението на децата в училището е безсмислено, ако не се говори за поведението на публичните хора в публичното пространство, поведението на учителите, на родителите. Децата са нашата проекция, те не са самородни. И проблемът им е, че ги поставяме в нашите клишета, от които самите ние искаме да се отърсим, но не можем. Отрекохме се от миналите порядки в училище, сега неистово искаме да ги върнем.

     С времето и отговорностите ставаме все по- объркани. Защото преди да подредим училището, трябва да подредим себе си. Училището е най- важното, но и най- потърпевшото. Защото всички сме отговорни с общата си безотговорност. Родителите са и граждани на това общество. Гражданите са и родители. Това сме ние, това са децата ни, това е училището ни.

     Обърканите ни деца са резултат от обърканите ни понятия и липсата на обща цел, от разликата между това, което говорим и това, което правим. Прехвърлянето на отговорностите е безотговорност, за която някога децата ни ще ни търсят сметка и която ще платим рано или късно.

Нека погледнем себе си, за да е чист погледът ни напред. Нека бъдем отговорни към децата си, за да имаме право да търсим отговорност и от училището, улицата,държавата.

 

Тони Димчева