15 Януари 2009 г. Защо в Париж се усмихват?

Ще ви ангажирам с лично изживяване, което обаче не е лична тема, а по- скоро наша, обща, национална.

            Имах служебно пътуване до Париж, но използвах, свободното от ангажименти време, да се разходя по улиците на града. Културата на този уникален град е тема, която заслужава специална кондиция и време. Тук и сега, аз искам да споделя нещо много семпло, на пръв поглед, но доста значимо, смело мога да кажа емблематично за Париж….

            Усмивката!

            Мили читателю, в Париж ти се усмихват винаги щом два погледа се засекат. Усмивката е искрена, приятелска, обезоръжаваща. И минусовите температури не са фактор за лошо настроение, когато някой ти се усмихва. Там, където ти се налага да оставиш пари (магазин, заведение), си обгрижван по- добре  и от най- гостоприемните роднини в БГ. Но това не е лицемерие, това е начин на поведение, усещане за живота и отношение между хората.

            И когато в отношенията присъства усмивката, всичко е по- леко, по- успешно, по- магнетично. Предполагам, че не всички чернокожи момичета, които работят в заведения и магазини са безгрижни. Ако не те, то техните родители са дошли от по- бедни африкански държави, защото там ги мъчи мизерията. И те имат своите национални и етнически неудачи, но за това не разбираме от намръщените им физиономии и грубото им поведение. Не търсят вината за своя живот в другите, а живеят своя собствен по начина, който са избрали (труден или лесен) с усмивка. Защо тук продавачки, комшии, случайно ходещи хора, колеги са врагове на живота си, производители на собственото си недоволство, отрицатели и най- вече обвинители- винаги някой ни е виновен за нещо, винаги причините да сме навъсени са повече от тези да сме усмихнати.

            Ако някой е усмихнат “безпричинно”, той е луд или неадекватен. А децата ни били агресивни и всички целокупно се вайкаме “Защо?” Защото не сме ги научили да се радват на живота, да се обичат, защото не познават себе си, не знаят какво могат, защото всички чакат някой нещо да им направи и оправи, защото не се усмихват, защото се страхуват да се усмихват.

          Усмивката не е самоцел, тя е симптоматиката на нашия светоглед, тя е светлата ни концепция за живота, тя е пътя към успеха, а не само края му.

            Ако опитаме да потърсим хубавите факти, ако създаваме хубави неща и трудностите приемаме като предизвикателство, а не като незаслужена обида, ще видим светлината. Ако не избираме лошите политици и после обвиняваме собственият си избор за прокоба, ще е по- ясно.

            Не е задължително да е лесно, защото няма да е интересно. Но е препоръчително да е усмихнато нашето осмисляне!